Къщата на ул. „Шнитер“ изчезва по позната, но предотвратима, схема

Министерство на културата и местната власт имат лостове да противодействат на тези унищожения, но имат ли желание?

Разочарование и тъга за загубата на красотата и историята на Пловдив предизвиква всяка съборена красива стара къща. Горе-долу през месец научаваме за поредния инвеститор, който унищожава някоя красавица, оцеляла 100 години, но не и съвремието. Сякаш свикваме с тази ежемесечна сводка на загубата на пловдивската история – а насреща друга група хора принизява това заличаване, част от тях хора без интереси в сферата, а за съжаление, част от тях арихтекти без достатъчно естетическа и историческа култура.

Именно културният въпрос е тъжният, тъй като всички тези разрушения най-често се случват напълно законно (изключваме обичайните неща, като липса на обезопаснителни средства за работниците, липса на информационни табели и ужасяващата мръсотия, която оставят около улиците тези разрушители – което нито отговорните институции следят, нито се вълнуват, освен, ако не се вдигне много шум). А когато всичко е законно, тези унищожения лежат на ниската култура и отрицателно отношение към града на инвеститори и проектанти. Тяхната свободна воля е да бъдат варвари.

Такъв, напълно законен, е и поредният случай с къщата на улица „Йосиф Шнитер“. Къща, по всяка вероятност в съвсем адекватно структурно състояние, чиито компрометирани части могат да се ремонтират без унищожаване на цялата сграда, се разрушава с легендарния „План за безопасност“, издаден от централна община.

Имотът на сграда попада в защитената зона на центъра, но самата постройка няма никакъв статут и съответно защита от НИНКН. По данни на „Под тепето“ проектът им е съгласуван с института за паметници на културата, каквото задължение имат, но новата постройка ще се различава съществено от историческата къща. Самият проект стъпва на устройствен план още от 2005 година. Отдавна заложени „бомби“ за унищожаването на културата на града.

Опасна ли е все пак сградата? Това може да се каже само след конкретна експертиза, но можем да направим сравнения. Не е нужно да гледаме на запад, където има стотици градове, чиито центрове са изцяло със сгради на по 300-400 години, за да доказваме, че сграда на 100 може да се запази. В центъра на самия Пловдив е пълно с такива къщи и обществени постройки, които функционират перфектно. Всъщност, по ирония на съдбата, в съседство на събаряната е сграда, вероятно строена 5-10 години по-рано, която е в отличен вид, като половината, явно на по-заможни собственици, е и прилично реставрирана. Дори нереставрираната част на по-старата съседка е здрава и се използва. Защо е нужно това разрушение, ако наистина някой има и капчица интерес към запазване на историята на града, няма как да се отговори.

Все пак, ако поради неумение в строителството или пък поради желание да унищожават Пловдив, собственици и архитекти поискат да съборят имота, попаднал някак в ръцете им, във всеки такъв конкретен случай местната власт няма какво много да направи – но най-вече, защото не желае.

Всъщност подобни случаи има навсякъде в България и решенията не са лесни. Законът за културното наследство се променя бавно и трудно, особено в настоящата политичекса ситуация и нестабилен парламент. Получаването на реален статут на сгради културни ценности, освено като работа само на НИНКН с под 20 души персонал за цялата страна, отнема изключително много време. И тук идва ролята на местната власт, която може да помага – за което, всъщност, общините са задължени по закон.

Всяка община е законово задължена да има отношение към културното наследство – кметът трябва да подпомага изучаването, опазването и популяризирането на културните ценности, трябва да създаде обществен съвет за закрила на културното наследство, който да бъде съвещателен орган към общината. С изключение на някои малки жестове към територията на Старинен Пловдив, политика към опазване на културното наследство в града няма.

Друг, който може да се намеси, е министърът на културата. Именно поради всички тези липсващи лостове е предложена промяна в Наредба към ЗКН, с която всяко подобно искане от инвеститор за разрушавнае на сграда, която има потенциал да бъде културна ценност (но не притежава такъв) или попада в историческа зона, да бъде разрушавана само след становище от НИНКН. Наредбата се променя лесно и е нужно единствено експертно становище, а не политически консенсус, какъвто е нужен за промяна в Закона за културно наследство. Уви, и на това ниво няма достатъчно желание и твърде много страх от забавяне с някоя друга седмица на нечие бизнес начинание.

Така къщата на улица „Йосиф Шнитер“ е поредната жертва – жертва на негативно настоени към града ни инвеститори и архитекти, незаинтересована от културното наследство местна власт и поредица незаинтересовани министерства. А хората, на които наистина им пука, сме само зрители на това унищожение.